Type a search term to find related articles by LIMS subject matter experts gathered from the most trusted and dynamic collaboration tools in the laboratory informatics industry.
Валутата е всяка парична единица, използвана като разчетно средство между централните банки или на международния пазар. Тя е парична форма, която улеснява размяната на стоки и услуги (т.е. при която парите изпълняват функцията на средство за размяна).
Валутата в настоящата статия се разглежда като синоним на пари и съответно може да се класифицира в две парични системи: фиатни пари и стокови пари (на английски: commodity money), в зависимост от това как е гарантирана стойността им (от икономиката изобщо или от правителствените физически резерви на ценни метали). Някои валути са законно платежно средство в определени политически юрисдикции, което означава, че не може да се отказва приемането им за изплащане на дълг. Други се търгуват просто поради икономическата им стойност. С навлизането на компютрите и Интернет се появи и цифрова валута.
Думата „валута“ произлиза от на италиански: valuta (монета, валута, (рядко) стойност), свързано с valere (струвам, имам тежест, имам значение) и valutare (оценявам, преценявам), които произлизат от латинското valere (силен съм, имам възможност, струвам), на свой ред идващо от праиндоевропейската дума wal („силен съм“)[1]. На български вероятно е заимствано от руското „валюта“, през немски на немски: Valuta или италиански [2]
Думата валута влиза в широка употреба едва през втората половина на 20 век и обикновено се прилага само към паричните единици от по-ново време. Така например римският денарий удовлетворява определението за валута, но не се нарича така. Вместо това се използват понятията монета и парична единица.
Валутата в тесен смисъл (като основна парична единица на една държава, банкнотите и монетите в обращение) е по-тясно понятие от парите. Според Валутния закон на България паричните средства включват валутата и платежни инструменти на приносител: чекове, запис на заповед, менителници или други платежни инструменти във формата на инструмента на приносител[3].
Всяка държава е установила монопол на определена валута (национална валута) под формата на банкноти и монети, като курсът на обмяната им с други валути се контролира от държавната централна банка. Все пак, изключения от това правило съществуват – няколко държави могат да използват едно и също име за националната си валута (долари, франкове, лири), група държави могат да използват обща валута – еврото, или определени държави могат да обявят валутата на трета страна за законно платежно средство на територията си (отказ от национална валута – някои държави в Латинска Америка (Еквадор, Салвадор и Панама (частично) са обявили щатския долар за официална валута).
Валутният курс определя колко е стойността на дадена валута по отношение на друга, тоест стойността на чуждестранна национална парична единица към местната национална парична единица.
Според валутния курс има:
Различните курсове зависят от търсенето и предлагането на всяка валута, което на свой ред се регулира от различните централни банки. Търсенето на една валута зависи от чужденците, които желаят да я използват за покупки или за да я вложат в икономиката, а предлагането зависи от националните участници, които желаят да оперират зад граница. В икономика или подсистема с официални обменни курсове обезценяването на валутата се нарича девалвация, а завишаването ревалоризация.
Необходимостта от правила за работа с различните валути произтича от факта, че международните операции (търговия, парични трансакции, инвестиции) се извършват с различни национални валути. Те на свой ред са свързани с различните икономически ситуации в издаващите ги страни и със степента на сигурност, което намира отражение в съотношението на цените или във валутните курсове. Операциите с различни валути, участващи в тези финансови или реални сделки, се осъществява на валутните пазари.
Валутен пазар е система от устойчиви икономически и организационни отношения при осъществяването на операции по покупко-продажба на чужда валута, платежни документи в чужди валути, а също така операции по движението на капитал на чужди инвеститори [4]
Съвременните валутни пазари възникват през XIX век. За това изиграват роля следните предпоставки:
Развиващите се национални валутни пазари и тяхното взаимодействие формират единен световен валутен пазар, на който свободно се обменят валути.
Държавата или регионът, в който специфична валута има доминираща роля като средство за размяна, се нарича валутна зона (например Еврозона).
Международният валутен пазар Форекс е мястото за обмен на валута; той е част от цялата съвкупност на валутните операции. В англоезичните среди с термина Forex обикновено наричат целия валутен пазар[5] а също така и търговията с валута (на английски: trades currencies)[6]Валутните курсове се определят именно на този пазар [7].
Форекс няма точно определено място и не предполага лична среща между участниците, доколкото те се намират в непосредствен и постоянен контакт помежду си с помощта на различни технически средства. Сделките се извършват посредством компютърни терминали, с които търговски банки и брокерски къщи са свързани в мрежа. Основни платформи за търгуване са Electronic Broking Services (EBS) и Reuters 3000 Xtra. Основни участници на този пазар са големите международни банки, но той е отворен и за всички останали купувачи и продавачи.
Пазарът работи на няколко нива. Банките ползват услугите на финансови компании, известни като дилъри, които се занимават с търгуването на голямо количество валути. Тъй като повечето дилъри са също банки, то този задкулисен пазар се нарича понякога „междубанков пазар“, макар че на него участват и застрахователни и финансови компании.
Операциите на Форекс пазара се делят според целта си на търговски, спекулативни, хеджиращи и регулиращи (валутни интервенции на централните банки).
От възникването на Международния валутен фонд в Бретън Уудс през 1944 г. световният валутен пазар преминава през 4 етапа:
Курсът на обмен на дадена валута може да бъде обвързан с друга валута (или с няколко) посредством валутен борд. Например след тежката икономическа криза през 1996 – 1997 г. в България е въведен валутен борд през 1997 г., като първоначално българският лев е обвързан с германската марка, а след замяната ѝ с еврото през 1999 г. – с него.
Обикновено една валутна единица може да съдържа 100 по-малки валутни единици – например 100 доларови цента = 1 долар (аналогично: 100 български левови стотинки = 1 български лев). Срещат се и валути, които се делят на 10 и дори 1000 по-малки единици, но има и валути, които нямат по-малки съставни части.
Националните валути на страните са приведени в списъка Парични единици по страни.
Използването на валута от страните се основава на концепцията, че всяко суверенна държава решава каква валута ще използва (lex monetae). Международната организация по стандартизация е въвела система от трибуквени кодове (ISO 4217) за валутите (в допълнение на техните имена и символи, за да се избегне объркването при използване на еднакви имена за различни валути – например множество са наречени „долар“ или „франк“. Лира също се използва от много страни и всички те имат съвсем различни стойности. Трибуквеният код е съставен най-общо от кода за страната според ISO 3166-1 за първите две букви, а третата обозначава паричната единица (например D за долар). Щатският долар например има код USD.
В първоначалния вариант на стандарта за българския лев след 1962 г. е определен кода BGL, но след деноминацията от 1999 кодът на българския лев е BGN.
Според предишна редакция на българския Валутен закон „чуждестранна валута е парична единица, която е законното платежно средство във всяка чужда държава, както и колективните валути“. В най-новата му версия (изм. ДВ. бр.17 от 26 февруари 2019 г.) „валута – банкноти и монети, които са в обращение като средство за обмяна“[8]